Бодлите на таралежите

Свит спокойно под завивките на листата или в основата на някой храст таралежът  изглежда безобидна купчинка. Ако  посегнеш обаче към него, ще се убодеш-задействал е инстинктът за самосъхранение и безобидната топчица се е превърнала в нов вид игленик, при който иглите са забити с острието навън. Като ученичка от трети клас, в час по трудово обучение направих  за баба игленик-нормален и й го подарих - наистина го бях изработила като истински таралеж. Само дето бях забила иглите с острието навътре, така че игленикът изглеждаше като таралеж, но не беше.

Днес, размишлявайки над цялата ситуация, си задавам въпроса необходимо ли е винаги  да бъдеш таралеж и ако да-защо. Полезно ли е да си показваш бодлите, или напротив - така си вредиш повече? А какво всъщност е да си таралеж? 

Аз? Таралеж?

Аз съм нереализиралият се таралеж. Причината е може би в родителите ми, които са ръководили живота ми първите седем години, когато се формира характерът. Те казваха -„Това може. Онова - не!”.  А аз все питах: „Защо???.  И всеки път ми се отговаряше по еднакъв начин - „защото така!Като порастнеш ще разбереш!”. И аз разбрах: „това”са разрешените неща, близките цели - 
най-често на родителите, а не на детето; а „онова” са забранените неща, моите несподелени желания.  След като попораснах установих, че диктатът на обществото е всъщност еквивалентен на родителския. „Това” е което трябва да правиш, за да успееш, независимо дали ти харесва или не, да се харесаш на някого.  А „онова” е което искаш, но не е осъществимо поради нечии интереси. 

Иглите в моя подарък за баба, забити с острието навътре, бяха „сгрешена” таралежова кожа – пък и все пак бях подбрала игли с големи уши, да може баба да бродира любимите си възглавници върху канава или етамин. Сменяйки „кожата” на моя таралеж, без да искам, наруших някои биологични правила.

Генетично заложената ни окосменост е доста непредпочитана последно време. Затова доста хора я отстраняват по различни начини. Когато обаче косъмчетата растат навътре, а не навън, се получават  възпаления. Една трета от хората, които ползват епилатори, много добре знаят този факт. Натискът е вид епилация - видим ефект с вътрешни случвания. Манипулацията, която косвено или не упражнява обществото, е вид натиск. Това е може би болест на Егото, а как да бъдеш Свръхаз, ако преборваш Егото си под чужд диктат ,а не по своя вътрешна необходимост?

Подражанието не е вътрешна необходимост, а по-скоро белег на безхарактерност. Липсата на собствено мнение е крайно негативно явление, породено от вътрешни противоречия или може би от потребността  за обслужване на  чужди интереси. На хората им е заложено да са различни, да мислят, да разбират, да усещат по своему. Ето оттук започва натаралежването. Някои са агресивни и показват бодли при всеки удобен случай, без значение дали е необходимо. Други пък са потиснатите, чийто бодли растат навътре. 

Изборът дали да бъдеш таралеж в едно натаралежено общество е доста труден. Все пак човек сам кове съдбата си. Аз смятам, че във всеки един се крие нереализирания таралеж. Въпрос на време е да го открием и може би най-важният въпрос, на който да си отговорим- ще крием ли бодлите си или не.

...И все пак Аз ще покажа бодлите си!

Моят чист град

Какво е мечтата? -бягство от реалността,красив миг на забрава,розово бъдеще или просто несбъднато желание. Всеки човек обича да мечтае,защото така душата му напуска пределите на реалния свят и успява да се освободи от всичко телесно и материално. Истинските мечти не са тези,които свързваме с облаги,а онези,които са духовна храна.

Аз мечтая моят град да е едно по-чисто място за живеене. Иска ми се да виждам по-добри и усмихнати хора  по улиците,да откривам светлината в душите им,отразена в очите. Тази светлина е добротворство и посветеност. Да почистим крайблоковите пространства не заради глобите,а заради самите себе си,заради потребността си да живеем в чист град.

А дали ще бъде наистина чист градът,отказал (евфимистично казано-отложил)  решението да се даде дом на децата от Могилино? Дали липсата на съпричастие с болката на отритнатите ни замърсява повече от найлоновите торбички с боклуци, които  срещаме по улиците на града? Отговорът е прост-трудно е да приемеш другият като свой. Затова винаги бягаме от истината,крием я дълбоко,в тайните кътчета на душата. Срам ни е да си признаем,че сме егоисти.

По програмата „Социална помощ срещу заетост” можем да видим жени,метящи улиците,мъже,събиращи боклука или хора,прилежно подстригващи затревените пространства . Това е много позитивно от гледна точка на  факта,че всеки се учи на труд и го оценява,всеки допринася за чистотата на града. Липсват ми обаче Човеците,които трябваше да приемат децата от  Могилино. Те нямаше да замърсят околната среда с обелки от банани,кори от портокали, празни бутилки от бира или цигарени фасове. В рамките на един дом,който има своя обслужващ персонал,тези следи биха били заличавани. Така правят и хората по посочената програма ,събирайки отпадъците като премитат тротоара.

Напоследък моят град изглежда чист. Привидно обаче хората,на които  не им пука колко смет е изхвърлена около,а не в контейнерите,изведнъж страшно се загрижиха за емоционалното състояние на децата си,които биха се стресирали от вида на „уродливчетата”. Ровенето на нашето собствено дете в боклука, край кофите за смет,ще предизвика заслужен шамар, ако констатираме факта.В мръсното бельо на собствената си съвест не обичаме да се ровим и го смятаме за ненужно. Видимо имаме основание: не сме изоставили собствените си деца на произвола на съдбата, не хвърляме кесийките с боклуци от балконите , дори понякога спазваме изискването за разделно събиране на отпадъците. Това обаче не ни прави по-добри. Отказвайки помощ  на  нуждаещите се деца,самите ние се превръщаме в безнравствени  чудовища. Желанието ни да да скрием различното е продиктувано от егоизма, дълбоко втъкан в човешката същност. Трудно е да се освободим от недостатъците си,но не е невъзможно. 

Може би звучи по детски наивно,но аз вярвам,че когато човек помага,той получава божествено просветление. Душата му се избистря от негативните емоции и той се пречиства. Нека направим и ние така-нека променим града,да го почистим,да блесне не като старо излъскана монета,а като бисер, отразен в кристално чистата повърхност на битието. Наградата,която ще получим ли-един детски поглед,пълен с благодарност,едни ръце,протегнати  за прегръдка ,едно сърце,пълно с обич и признателност.Нима има по-голяма награда от тази?!...

Мечтая за една силна Европа, в която България има своето място...

Интервю с Ружа Лазарова 

През април 2014 година излезе на български език книга на Ружа Лазарова - “Дълбоко в деколтето”. Тя е една позната история, разказана по нов начин след 15 години. Главни герои в нея са двете гърди на Мюриел - младо момиче, дошло в Париж, за да промени живота си. 

В: От къде се появи идеята за “Дълбоко в деколтето”? Каква е творческата история на творбата? Защо решихте да промените романа?

РЛ: Идеята се появи спонтанно. Бях си в леглото и препрочитах “Нос”на Гогол, мислех за себе си, за жената. Не мога да кажа как точно ми хрумна да направя същото с женските гърди – да ги духотворя, да им дам независимо съществуване. След това открих някои интересни книги на тази тематика. В “Гърдата” на Филип Рот професорът по литература Давид Кепеш се превръща в огромна гърда. В “Аз и той” от Алберто Моравия разказвачът говори с пениса си.

После започнах да обмислям интригата. Реших героинята да е провинциалистка, за да мога да разкажа сблъсъка и с големия град - Париж. Използвах собствения си опит за оформяне на идеята, а гърдите направих големи и апетитни, за да мога да изследвам тематиката за отношенията между мъжкия и женския пол, за жената като вечния символ на изкушението.

Старият превод трябваше да се редактира и още с първите изречения книгата ми се изплъзна. През изминалите повече от 15 години бях узряла и като жена, и като писател. Повечето ми приятели във Франция и в България ме разубеждаваха, казваха, че е губене на време да се пренаписва цяла книга. Но идеята за двете говорещи гърди беше прекалено силна, за да я изоставя. Реших да я осъвременя. 

В: Колко време Ви отне работата по книгата?

РЛ: Винаги е трудно да се каже колко време отнема една книга, бих казала по-малко от година.

В: Имената на двете гърди са Жан и Жул? Защо сте избрали имената им да са мъжки? Не ги ли свързвате по-скоро с женското?

 РЛ: Превърнах гърдите в мъже, защото за мен символизират фалически органи. Изпъкнали са, излизат от тялото като пениса. 

В: Според Вас за какво се пише най-трудно?

РЛ: Всеки автор си има своя свят, своите тематики, може би му е трудно да излезе от тях. 

В: Смятате ли, че по-трудно ли се пише във време на криза?

РЛ: Зависи. Кризата може да е стимул, както може и да е пречка, ако писателят има материални проблеми за оцеляване. 

В: Кои са любимите Ви книги?

РЛ: “Майсторът и Маргарита”, “Пипи дългото чорапче”, “Параграф 22”, “Балада за Георг Хених”, “Чужденецът” и много други.

В:Какви са очакванията Ви за книгата на българския пазар?

РЛ: Нямам очаквания от българския пазара. Надявам се книгата да достави удоволствие на тези, които ще намерят време да я прочетат.

В:Какво е за Вас успехът?

РЛ: Нямам представа. В романите ми тази тематика за сега не съществува. В “Дълбоко в деколтето”, героинята се стреми към успех и осъзнава, че не това е важното в живота. 

В:Българската публика по-взискателна ли е от френската според Вас?

РЛ: И двете са взискателни по различен начин, тъй като имат различни културни очаквания. 

В: Имате ли вече творчески планове за следващата книга?

 РЛ: Да. Имам идея, но не зная кога ще я започна работата си по нея.

В: За какво мечтаете?

РЛ: Мечтая за една силна Европа, в която България има своето място, а културата да е двигателят в живота. 

Георги Господинов - “И всичко стана луна” “Самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си."

"Знаеш ли от какво е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си.".

Светът съществува, за да се превърне в история, както казва Маларме. Новият сборник на Георги Господинов “И всичко стана луна” не е изключение от това правило. Сборникът съдържа 19 разказа, писани по различен повод, но обединени по един признак - техните теми са общочовешки, героите им са обикновени хора и най-важното - няма граници между отделните разкази. Тънката логика на текста, която се прокрадва между различните сюжети, позволява да бъдат четени паралелно. Заглавието на сборника идва от последния разказ, който загатва донякъде и тоналността - меланхолично-идилично чувство на човешкото случване. Присъстват и вече познати ни герои от други негови творби като Гаустин, а също и цитати от други негови книги.

 Всяка история разказва сама за себе си по един необикновен начин. Читателят има чувството, че пред него се разгръща един необятен свят, в който място има само настоящето. Докато четем Георги Господинов, нямаме усещането за четене. Сякаш нещата се случват непосредствено пред очите ни и се превръщаме в герои. Развръзката е неочаквана, а последното изречение е наситено с магичност, оставя те без дъх, стиска те за гърлото и понякога е причина за сълзи в очите. След такова преживяване, човек си задава въпроси, осмисля прочетеното, вижда света по нов начин. Щом творбата е докоснала и най-фините струни на човешкото, то тя несъмнено е изключително важна за индивидуалното израстване. И макар животът и литературата често да са в противоречие, при Георги Господинов те зазвучават в един глас, макар и твърде искрено, понякога дори болезнено. 

Езикът на книгата е обагрен в различни нюанси - между нежността на описанието на случващото се се и дълбочината на смисъла. Между тях се прокрадва тънък хумор и ирония. Основните теми в разказите са свързани със самотата, обречеността на човешкия живот, безсилието над времето, безразличието на масата пред различния, осакатяването на един народ, разминаванията между хората, в които често има повече любов, отколкото в срещите.

“И всичко стана луна” е съвременна хроника на човешкия живот и макар да нагарча на моменти с болезнената си искреност на разказването, не бива да забравяме, че заедно с луната, небето е изпъстрено със звезди.

Проблеми на превода през 80-те и 90-те години на 19 век

Деветнадесети век е много важен за българската култура и литература. Осемдесетте и деведесетте години на века се характеризират с изключителна динамичност. Те са време на съграждане на културния облик на нацията. 

 Именно през 90-те години литературата възприема някои модерни идеи благодарение на поетите около сп. “Мисъл” и оформилия се кръг. Макар и литературата да е все още в плен на външни сюжети, който представят човекът като обобщена личност, тя се развива жанрово. Доказателство за това е преводната литература през този период. Нуждата от превеждане на текстове се заражда може би във връзка с нуждата от наваксване на културно равнище, тъй като до Освобождението културните процеси са били рядкост.

Какво се е превеждало през 80-те и 90-те години на 19 век? Интерес представляват преводите от жени авторки, тъй като до този момент те са непознати или слабо известни. Факт е, че са съществували жени, макар и малко на брой, които са били достатъчно образовани, за да превеждат текстове. Някои от тях са владеели по няколко езика. За съжаление нямаме информация за биографията им, твърде оскъдни са данните, с които разполагаме - обикновено година на раждане и смърт, дори понякога те са съвсем условни. Вероятно без Показалеца на Беню Цонев - изключително ценен източник за настоящето изследване и за бъдещи, свързани със социалните изследвания на пола, не бихме могли да придобием каквато и да е информация за тези жени автори. 

С помощта на базата данни womenwriters in history успях да открия списък с жени авторки от този период, които усърдно се занимават с превод. Интерес би представлявала тяхната работа от гледна точка на самия превод, как е структуриран, всичко ли е запазено от оригинала, езиковата характеристика и евентуални сравнения, ако бъдат открити и други преводи на същите изходни текстове. Самият факт, че жените в този период са превеждали от различни езици, свидетелства за тяхната ерудираност, образованост, нов хоризонт на изява и интереси, дори бихме могли да говорим по някакъв начин за тяхното Възраждане.

Особено важна фигура за периода е тази на Екатерина Каравелова. Като една от най-образованите жени за своето време, не е случайно и нейното роля за развитието на литературата по някакъв начин. Не е тайна и че Каравелова се е издържала от писането си - професия, доста непостижима сред жените по това време. Тя превежда от руски, немски, френски и английски език. Често нещатата, които избира да превежда, са плод на собственото и желание да образова съгражданите си във връзка с различни обществени дела. От английски тя има над 32 превода, което допринася за развитието на превода. Нейни са следните преводи: 

l Егмонт. Трагедия в пет действия от Йохан Волфганг Гьоте. Превод от немски език. Година на публикуване 1889г.

l Елексирът на негово преподобие отец Гошо. Разказ от Алфонс Доде. Превод от френски. 1889г. 

l Френската младеж. Нейните наклонности и домогвания от Е.М. Де Вог. Превод от френски. 1889г.

l Ирониада. Легенда от Густав Флобер. Превод от френски език. 1888г.

l Из пътя. Разказ от Г. дьо Мопасан. Превод от френски. 1889г.

l Пътуване по Харц (1824г.) от Хенрих Хайне. Превод от немски. 1889г.

l Реч за свободата на печата, казана в законодателното събрание на 9 юли 1850г. от Виктор Юго. Превод от френски език. 1888г.

l Стихотворения в проза от Тургенев:Гълъби, нимфи, двама богаташи. Превод от руски език. 1889г.

l Жана-цвете от Катул Мендез. Превод от френски език. 1889г.

l Гръцката литература от Р. К. Джеб, професор по гръцки език в Глазговския университет. Превод от английски език. 1889г.

l Елементарни въпроси по дедуктивна и индуктивна логика с упражнения и речник от Стенли Джевсън, превод от новото английски издание. Превод от английски език. 1884г.

Интересно е, че в превода на “Егмонт “ от Гьоте, Каравелова добавя историческа интродукция и критически анализ към самата творба.

От направения макар и бегъл обзор се вижда колко разнообразна е била дейността и по отношение на превода. В избора и на превод преобладават, както художествена литература, така и различни критически текстове-важни речи или лекции, които са били необходими по някакъв начин на българското общество по това време. 

Друг автор, попадащ в този период, от когото също открих преводи, е швейцарката Алис Кършовска. Била е омъжена за Панайот Кършовски-бележит историограф на Елена. Издавал е вестник “Еленска защита” от 1926 до 1941 г. – обществено, политико-книжовен весткик, както и библиотека за миналото на града  Алис е издавала списание “Българка” от 1898 до 1904 г. Илюстровано домакинско списание. Едно от първите в България месечни списания от тоя род. “Сарайските жени” е превод от неизвестен автор от английски език, който тя е превела през 1898г. Преводът е публикуван в сп. “Българска”, година 3, 1898г. Друг неин превод е от немски език на “Четение” от 1898г. от неизвестен автор. Този превод също е публикуван в сп. “Българска”, година 3. “Господарят и селяните. Басня от Хенри Песталотски” е преведена от френски език през 1898г., отново публикувана в сп. “Българска”. Неин е и преводът на Биографията на Флорънс Найтингел, превод от Ladies Home Journal, в “Българка”, 1, 1896г, книга 12. Вероятно Алис Кършовска е превеждала и други материали от английски език, тъй като има данни, че е чела Флоранс Найтингел, но данни за други нейни преводи не са открити за сега.

Юрдана Арнаудова - преводач от френски, вероятно от немски, руски и украйнски език (няма данни за открити преводи от съответните езици), е живяла в периода 1850-1900г. Родена е в Габрово. Липсва всякаква друга биографична информация за нея, но са на лице някои нейни преводи, като например:

l Технически школи за девойките, извлечени от статията “Les Ecols techniques des filles”, поместена в “Revue des revues”. Публикувано в “Женски свят” през 1897г., година 5, издание 17. 

l Възпитанието на американските девойки. Извлечения от статията “Le selfhelp daac l’education” от Чарлс Симон. Превод от 1898г., публикувано в сп. “Българка”, година 3. 

l Бащината къща от Вилхелм фон Минден. Новела от de-Amichis. 1896г., публикувано в “Български преглед”, година 3, 1896г.

Какво се вижда от изложените данни за преводите на Юрдана Арнаудова, повечето от тях са свързани с пресата за жени. Вероятно тези преводи са изиграли важна роля за женското писане в различни вестници и изобщо за писането на жени изобщо. 

Проблемите, които възникват при този вид работа, са свързани основно с липсвата на информация по отношение на превода, т.е. Понякога липсва дата на издаване, понякога автор, а често не ни е ясно дали е превод, тъй като не е упоменато. Например така стои въпросът и при Жени Божилова-Патева, преводач от руски, френски и немски език, инициатор и спонсор на множество социално-политически и културни събития. Тя е била редактор на “Женски глас” (1905-1910г), директор на “Милосърдие”- дръжество, което се е занимавало с благотворителна дейност. Неин е и приносът за превеждането на  биографията на Жорж Санд от руски език, “Жените в 20 век”- превод от немски език и много други. Нейният превод “Педагогика и социология от проф. Е. Дюркейм “ не съдържа датата, през която е бил публикуван, както и от какъв език точно е била преведен текстът. Можем само да гадаем с какво е бил важен този материал, тъй като и заглавието му не е особено красноречиво и разкриващо идеите, заложени от въпросния професор. Аналогичен е и проблемът с материала “ Ричърдсън, Анна В. Практическата страна на научното въздържание”, публикувано през 1896г. във връзка с женските въпроси. И все пак остава въпросът дали това е преводът и от какъв език.

Стефания Икономова Мирски, родом от Разград, дъщерята на Станка Николица Спасо-Еленина, е била учителка във Варна. На нея дължим превода на няколко кратки истории от румънската писателска Кармен Силва. Мирски превежда от руски език основно. Неин превод от посочения период е “Щастливецът”. Преводът е на Л.Авилова(най-вероятно руски писател), а самият текст е новела. Публикуван е в “Българска сбирка” , година 4, 1897г. и можем само да предполагаме дали Авилова е мъж или жена, тъй като е възможно краесловното “а” да е остатък от падеж и всъщност Авилова да е Авилов.

Йозефа (Йоза) Ираскова Хитева или Богдана е родена в Чехия през 1844г (тогавашна Австрия).Завършва в Прага престижен педагогически университет. На 22г. Е изпратена в Карлово, България от свойте братя, тъй като Австрия е във военно положение. В България тя научава езика и става част от обществото. Влюбена в българското и природата на страната, след края на войната, тя решава да остане. Омъжва се за Иван Хитев и сменя вероизповеданието и името си. Тя изиграва изключително важна роля в публичния живот на общността. Става част от женското сдружение “Просвещение” , чиято цел е помощ на бедни момичета, които учат . Дружеството подпомага училища с книги и други материали. Всяка неделя се провеждало т.нар. Училище за момичета, където Хитева, заедно с Ека Караминкова и Параскева Шушулкова беседвали на различни теми. Тя е превеждала от чешки, известни са два нейни превода. “Който се учи, добро ще сполучи”, превод от чешки език от 1898г. от неизвестен автор. Материалът е публикуван в “Ученически другар”. Другият е “Слепият просек. Разказ от Вацлав Шпачев.” Превод от чешки език, публикуван в “Извор”, година 1, 1892г.

Кина Конова е част от женското движение в началото на 20 век. Тя е от Севлиево и има няколко превода от периода на 80-90-те години на 19 век. “Успехът на женското движение на Запад. Превод” от 1898г. Друг неин превод, вероятно пак от този период, но не е упомената дата, е “ Жените против алкохола. Д-р Л. Франк. Превод”. Вероятно този превод в бил във връзка с женските издания. Интересно е заглавието “Няколко думи за женския мозък (извлечение)” от 1893г. За съжаление няма информация дали е превод, ако да- от кого и т.н.

Тези, а вероятно и доста други са жените, които са се занимавали с превод, заедно с другите си занимания във връзка с литературата през 80-90-те години на 19 век. Не случайно повечето от тях са имали образование, позиция в обществото, не са били случайни. Благодарение на образованието си и връзките, които са създавали помежду си, са успели да оставят някаква следа сред мъжкия каноничен свят в литературния живот. За някои от тях не знаем почти нищо, но тъй като това изследване е още в самото начало, се надявам, че скоро липсващите парчета ще бъдат запълнени с подходяща информация или поне хипотези. 

Наблюденията до момента показват, че най-превеждания език през този период е френски и немски. Това не е случайно, разбира се, поради историята на Франция, а и достъпността на материалите на френски език. Същото е и с немския език. Малко са преводите от английски, защото вероятно не е бил популярен, дори модерен (не както френския-белег за буржоазност).

Тематиката на преводите е основно свързана с различни беседи, които са публикували в женския переодичен печат. Не маловажно място заемат и преводите на художествени творби. За тях бихме могли да гадаем дали съдържат цялостната информация на оригинала. Известно е, че доста от художествените преводи, още от минали десетилетия, са били побългарявани по всякакъв начин. Едно по-задълбочено изследване върху езика и смислите на самия превод би хвърлило светлина върху този проблем. 

Влияел ли е преводът по някакъв начин на личното творчество на авторките? Този върос е доста сложен и изисква по-сериозно вглеждане в тяхното творчество (за тези, които са творили). Вероятно е повлиял по някакъв начин, тъй като преводните текстове са били един вид институция, тъй като за държавата, от където идват, са били важни и известни текстове. И по техен образец вероятно са били създадени много творби на български авторки.

Интересното при преводната рецепция е, че често липсва авторът. Съответно не бихме могли да определим дали са превеждали мъже или жени, което е важно като статистическа информация.. Като че ли през този период преобладават повече преводи от мъже автори. Представителен пример е Екатерина Каравелова.. Но има и такива като Алис Кършовска, която превежда Биографията на Флорънс Найтингел. Така че би било доста трудно да се уеднакви преводната рецепция за този период. По-скоро процесът не е единен и има повече изключения, отколкото закономерности.

В това изследване, свързано с превода през 80-90-те години на 19 век, има много липсваща информация, която би била важна за по-задълбоченото му случване. Много се надявам в близко бъдеще информацията да бъде попълнена и може би след време тези авторки да бъдат изучавани, заедно с познатите ни утвърдени творци от канона, тъй като и тези жени са допринесли изключително много за развитието на културата и литературата в България. Именно те са били мостът между българското и останалия свят.

Основни източници:

• Базата данни womenwritersinhistory.nl

• Беню Цонев. Показалец. София. 1911

• Маньо Стоянов. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и переодични издания 1806-1878г. Наука и изкуство, София, 1957г.

• Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. София 

"Мистър Вертиго" от Пол Остър (откъс)

Бях на дванадесет, когато за пръв път ходих по вода. Мъжът с черните дрехи ме научи как да го правя и няма да се преструвам, че усвоих този номер от раз. Учителят Йехуди ме откри, когато бях на девет – сираче, просещо петачета по улиците на Сейнт Луис, и в продължение на три години работеше с мен непрекъснато преди да покажа таланта си пред публика. Това се случи през 1927 -  по времето на Бейби Рут и Чарлс Линдберг, годината, в която нощта се спусна над света завинаги.  Пазех в тайна дарбата си за света до последните няколко дни преди срива на борсата през октомври, а това, което направих, беше много по-велико от най-смелите мечти на тия двама господа. Постигнах нещо, което никой американец нито преди, нито след мен е дръзвал да стори, и оттогава насам никой не е успял да го повтори. 

Учителят Йехуди ме избра, тъй като бях най-малкият, най-мръсният и най-окаяният. 

- С нищо не си по-различен от  едно животинче – каза ми той -  Едно човешко нищожество и толкоз.

 Това беше първото изречение, отправено към мен, и макар да са изминали шестдесет и осем години оттогава, все още чувам  думите да излизат от устата на Учителя Йехуди. 

- Изобщо не си по-различен от едно животинче. Ако продължиш да живееш така, ще се гътнеш още преди да е свършила зимата. Ако дойдеш с мен, ще те науча да летиш.

- Ама господине, никой човек не може да лети – казах му. – Това го могат само птиците, а аз съм адски сигурен, че не съм птица. 

- Ти  още нищо не знаеш – отвърна Учителят Йехуди. – Не знаеш нищо, понеже си нищо. Ако не те науча да летиш до тринадесетия ти рожден ден, можеш да ми клъцнеш главата с брадва. Ако настояваш, ще го запиша и на  хартия. Ако не успея да изпълня обещанието си, съдбата ми ще е в твойте ръце. 

Беше съботна вечер в началото на ноември и седяхме пред кафе Парадайс – тузарски бар в центъра с цветнокожа джаз група и момичета с прозрачно облекло, които продаваха цигари . Обикновено уикендите се навъртах там - просех подаяния, изпълнявах различни поръчки,  виках таксита за важните клиенти. Отначало си мислех, че и Учителят Йехуди е просто един пияница, богат алкохолик, който се шляе нощем с черен смокинг и копринен цилиндър. Акцентът му беше странен и си помислих, че не е тукашен - само това можех да кажа за него, нищо повече. Пияниците говорят какви ли не глупости и това с  летенето бе възможно най-тъпото от всички. 

- Ако се издигнеш много високо във въздуха, може да си счушиш врата, когато гледаш надолу. – отбелязах аз.

- Ще говорим за техниката на изпълнение по-късно – каза той. – Не е лесно да се усвои, но ако ме слушаш и се подчиняваш на моите инструкции, и двамата ще станем богаташи. 

- Че ти вече си милионер. За какво съм ти аз?

- Защото, малки ми разбойнико,  едва свързвам двата края. Може и да ти приличам на краля на обирджийте, но това е защото имаш бръмбари в главата. Слушай ме много внимателно. Предлагам ти шанса на живота, но той идва само веднъж. Запазил съм места в „Блу бърд спешъл” в шест и половина сутринта и ако не си довлечеш задника на тоя влак, повече няма и да чуеш за мен. 

-  И все пак не отговори на въпроса ми – припомних му.

- Защото ти ще сбъднеш молитвите ми, синко. Затова те искам. Защото притежаваш дарбата. 

- Каква дарба? Нямам никаква дарба. А и дори да имах, ти какво общо имаш с нея, господин Маймунски костюм? Познаваш ме от  една минута.

- Отново грешиш. – отвърна Учителят Йехуди. – Наблюдавам те от седмица. И ако си мислиш, че вуйчо ти и жена му ще съжаляват, ако ги напуснеш, значи не знаеш  с кого си живял през последните четири години. 

- Вуйчо и жена му ли? – казах аз и неусетно осъзнах, че този човек не е никакъв съботен махмурлия. Оказа се нещо много по-лошо от това: даскал, дошъл за неизвинените ми, или ченге;  бях сигурен, че вече съм нагазил дълбоко в лайната.

- Вуйчо ти Слим е странен тип. – продължи той като видя, че е грабнал вниманието ми. – Никога не съм срещал американец, който да е толкова тъп. Не само че мирише ужасно, а отгоре на това е зъл и глупав. Не е чудно, че си се превърнал в гаменче, хитро като невестулка. Тази сутрин с вуйчо ти имахме дълъг разговор и той е съгласен да тръгнеш с мен без да иска нищо в замяна. Представяш ли си – дори не ми се налага да плащам за теб. А оная тлъста свиня, дето нарича своя жена, си седеше спокойно и не обели нито дума в твоя защита. Щом така постъпват с член от семейството, тогава си късметлия, че можеш да ги напуснеш. Решението си е твое, но дори да ми откажеш, може би няма да е добра идея да се върнеш при тях.  Сигурен съм, че ще бъдат много разочаровани да те видят отново, това ти го гарантирам.  Просто ще се поболеят от мъка, ако разбираш какво имам предвид.

Може и да съм бил животинче, но дори и най-низшите създания имат чувства. Когато учителят ми сподели новината, почувствах сякаш някой ме е зашлевил. Вуйчо Слим и жена му Пег не бяха нищо особено, но живеех в техния дом, и новината, че не ме искат, ме сащиса.. Все пак бях само на  девет години.

Бях доста издръжлив за възрастта си, но не и на половина толкова, колкото се преструвах. И ако в този момент учителят не беше погледнал към мен с тези  негови тъмни очи, вероятно щях да се разкрещя насред улицата. 

Сега като се сетя за онази нощ, все още не съм сигурен дали ми казваше истината, или не. Може и да е говорил с вуйчо и жена му, но е възможно и да ме е излъгал. Не се съмнявам, че са се срещнали – учителят ги беше описал много правилно, но  доколкото познам вуйчо Слим, едва ли би ме пуснал да си ида, без да поиска нещо в замяна. Не казвам, че Учителят Йехуди го е завлякъл с пари, но имайки предвид случилото се по-късно, няма съмнение, че този кучи син се е почувствал измамен, без значение дали справедливостта е била на негова страна, или не. Но няма да си губя времето да се чудя за това сега. В крайна сметка повярвах на казаното от учителя и само този факт е от значение за развитието на историята. Той успя да ме убеди, че не мога да се прибера вкъщи, и когато преглътнах това,  повече не давах и пет пари за себе си. Така е искал да се почувствам – изнервен и изгубен. Ако не виждаш причина да продължиш да живееш, е  доста трудно да ти пука какво се случва с теб. Първо си казваш, че е по-добре да умреш, и веднага след това откриваш, че си готов на всичко – дори на лудостта да изчезнеш с непознат в нощта. 

- Добре, господине. – казах му като сниших гласа си с няколко октави и го изгледах с убийствен поглед. – Съгласен съм с предложението. Но ако не изпълниш твоята част, както обеща, знай, че с теб е свършено. Може и да съм малък, но не позволям на никого да ме будалка. 

Когато се качихме на влака, беше все още тъмно. На зазоряване, когато мъждивата ноемврийска светлина се мъчеше да си пробие път през облаците,  се отправихме на запад, през щата Мисури. Не бях излизал извън пределите на Сейнт Луис от погребението на мама  насам и тази сутрин светът ми изглеждаше мрачен: сив и пуст, с безкрайни полета с повехнали жита, които ни обграждаха от двете страни. Придвижихме се към Канзас Сити по обяд, но за цялото време, което прекарахме заедно, не мисля, че Учителят Йехуди бе обелил повече от три-четири думи. През повечето време спеше или дремеше с шапка, нахлупена върху лицето му, а аз бях твърде изплашен, за да правя нещо различно освен да гледам през прозореца: наблюдавах бързосменящия се земен пейзаж, размишлявайки за кашата, в която сам се бях забъркал. Мойте другари от Сейнт Луйс ме бяха предупредили за хора като Учителя Йехуди: скитници с пъклени планове, извратеняци на лов за малки момчета, които да изпълняват заповедите им. Ужасно бе да си представя как ми сваля дрехите и ме пипа там, където не желая да бъда докосван, но това бе нищо в сравнение с другите страхове, които пулсираха болезнено в черепа ми. Бях чувал за едно момче, което последвало някакъв непознат и после изчезнало безследно. По-късно мъжът признал, че е нарязал момчето на малки парчета и го сварил за вечеря. Друго момче пък било оковано за стената в някакво тъмно мазе и шест месеца му давали само хляб и вода. На друг пък му одрали кожата от костите. Сега разбирам, че може би и аз съм попаднал в същата ситуация. Сам паднах в лапите на злодея и ако се окаже, че е дори наполовина толкова страшен, колкото изглежда, шансовете ми са нулеви и повече няма да видя изгрева.

Слязохме от влака, тръгнахме по перона и си проправяхме път през тълпата.  

- Гладен съм. – обърнах се към учителя и задърпах сакото му. – Ако не ме нахраниш сега, ще те предам на първия униформен, когото видя.

-  А къде е ябълката, дето ти дадох? – запита ме той.

-  Метнах я през прозореца на влака.

- О, явно не обичаш много ябълките, а? А какво стана със сандвича с шунка? Да не говорим за пържените пилешки крилца и торбата, пълна с понички. 

- Всичко изхвърлих. Нали не мислиш, че ще ям всичко, което ми дадеш.

- Че защо не, млади момко? Ако не ядеш, ще се сбръчкаш и ще умреш. Всеки го знае. 

- Така поне ще умра бавно. Ако хапнеш нещо отровно, хвърляш топа на секундата. 

За пръв път, откакто срещнах Учителя Йехуди, той се усмихна. Ако не греша, дори започна да се смее.

-  Искаш да кажеш, че ми нямаш доверие, така ли?

-  Точно така. Няма да ти се доверя, понеже не мога да поваля и умряло муле.

- Слушай ме, малкият. – Учителят ме хвана нежно за рамото. – Ти си моят печеливш билет за лотарията, нали помниш? Не бих позволил да падне и косъм от главата ти. 

Бях загрижен, че това са празни приказки и не бях толкова тъп, за да повярвам на захаросания разговор. Но после Учителят Йехуди бръкна в джоба си,  извади сгъната банкнота от един долар и я сложи в дланта ми.

- Виждаш ли онзи ресторант ей там? – попита ме като сочеше към някаква евтина закусвалня в центъра на гарата.- Иди там и си поръчай най-големия обяд, който можеш да напъпчеш в корема си. Аз ще чакам тук.

- Ами ти? Да не би да си против яденето?

- Не се тревожи за мен. – отвърна учителят. – Моят корем се грижи сам за себе си. След това тъкмо когато възнамерявах да тръгна към ресторанта, добави:

- Един съвет от мен, малчо. Ако решиш да избягаш, сега му е времето. И не се тревожи за долара. Можеш да го задържиш.

Чувствах се някак си успокоен от тези прощални думи, когато влязох сам в ресторанта. Ако е имал някакви скрити цели, защо ще ми предлага да избягам? Настаних се на тезгяха и си поръчах специалитета на деня и шише сарсапарила. Сервитьорът се появи мигновено и тикна пред мен цял куп солено говеждо и зеле. Това бе най-голямото ядене, което някога бях опитвал - толкова голямо като онова в „Спортсман парк” в Сейнт Луйс, и аз нагъвах лакомо всяка хапка от него, заедно с две филии хляб и второ шише сарсапарила. Нищо не може да се сравни с чувството на задоволство, което ме изпълни след обяда на мръсния тезгях. След като се бях заситил, се почувствах непобедим сякаш нищо не би могло да ми навреди отново. Кулминацията дойде, когато извадих долара от джоба си да уредя сметката. Всичко беше четирдесет и пет цента и въпреки че оставих бакшиш от пет цента за сервитьора, ми останаха петдесет цента. Това не звучи като богатство днес, но за мен тези петдесет цента бяха цяло състояние тогава. Това е единственият ми шанс за бягство, помислих си като хвърлих бърз поглед на долнопробната дупка и се изправих от стола си. Можех да се измъкна през задния вход и мъжът в черно нямаше да разбере какво го е застигнало. Но аз не го направих и този мой избор е основополагащ за цялата история на живота ми. Върнах се обратно при учителя, тъй като той ми обеща да ме превърне в милионер. Заради тия петдесет цента реших, че си струва да видя има ли някаква истина в  големите му приказки. 

Качихме се на друг влак, а към края на нашето пътуване - на трети, който ни заведе до град Сибола в седем часа през онази нощ. Както беше тих цяла сутрин, Учителят Йехуди се умалча до края на деня. Вече се бях научил да не си правя никакви заключения за това какво може или не може да направи. Точно когато си мислиш, че си  разбрал що за човек е, той прави точно обратното на това, което очакваш. 

- Ще ме наричаш Учителят Йехуди – каза ми той като оповести името си за пръв път. – Ако искаш, можеш да ми викаш Учителю за кратко. Но никога, под каквито да е обстоятелства, не ме наричай Йехуди. Ясно ли е?

- Това ли е името ти, дадено от Бог? – попитах – Или ти си го избрал за прякор. 

- Няма нужда да знаеш истинското ми име. Учителят Йехуди е достатъчно.

- Добре тогава. Аз съм Уолтър. Уолтър Клеърборн Раули. Но можеш да ме наричаш просто Уолт.

- Ще те наричам както си искам. Ще ти викам Червей, ако намеря за добре. Или Прасе, ако реша така. Разбра ли?

- По дяволите, господине, нищо не разбирам от туй, дето го казвате.

- Нито пък ще позволя лъжи или лицемерие. Никакви оправдания, нито оплаквания, няма да допусна да ме предизвикваш. Веднъж научиш ли се, ще бъдеш най-щастливото момче на земята.

- Сигурно. То и безкракият човек да имаше  крака, шеше да пикае прав.

- Знам я твоята история, синко. Не е нужно да измисляш нищо за пред мен. Знам, че баща ти е изгорял в Белгия през седемнадесета. И за майка ти зная -  как  е продавала тялото си за пари в Източен Сейнт Луйс, и какво и се е случило преди четири години и половина, когато онова откачено ченге насочило пистолета си и и пръснало мозъка. Не си мисли, че не те съжалявам, момче, но никога не успееш в нищо, ако избягваш истината, когато работиш с мен. 

- Добре, Господин Многознайко. Щом като знаеш всичко, защо се  хабиш  да ми казваш неща, които са вече ясни?

- Защото ти все още не вярваш и на една моя дума. Мислиш, че цялата работа с летенето е лъжа. Ще работиш здраво, Уолт, толкова здраво, както никога до сега и ще ти се иска да избягаш почти всеки ден; ако изтърпиш всичко и ме слушаш, след няколко години ще можеш да летиш. Кълна се. Ще можеш да се издигнеш от земята и да полетиш с въздуха като истинска птичка. 

- Аз съм от Мисури, нали помниш. Неслучайно го наричат Покажи ми.

- Малки ми приятелю, вече не сме в Мисури. Намираме се в Канзас. Смея да кажа, че е най-пустото  място, което някога си виждал. Когато  през 1540 г. Коронадо и  мъжете му дошли тук да търсят Градовете от злато, се изгубили и половината от тях полудели. Нищо не може да ти помогне да се ориентираш къде точно си. Няма планини, няма дървета, няма паднали дънери по пътя.  Равно е като гроб и веднъж свикнеш ли, ще разбереш, че няма път за бягство, освен нагоре – небето е единственият ти приятел. 

Беше мръкнало, когато пристигнахме на гарата, и нямаше как да проверя истина ли е описанието на учителя за новия ми дом. Това, което мога да кажа, е че този град не е по-различни от повечето малки градчета.  Вероятно е малко по-хладен и по-тъмен, отколкото бях свикнал, но въпреки това си нямах идея какво да очаквам, понеже не бях стъпвал на подобно място преди това. За мен всичко бе ново: всяка странна миризма, всяка непозната звезда в небето. Ако някой ми бе казал, че току- що съм навлязъл в земята на Оз, не мисля, че бих открил разликата. 

Минахме покрай полицейския участък и за миг се спряхме пред вратата, за да огледаме потъналото в тъмнина малко градче. Часът бе само седем вечерта, всичко бе заключено и нямаше признаци на живот, с изключение на две-три лампи, чийто пламък гореше в къщите в далечината. 

- Не бой се. -  каза ми Учителят Йехуди - Пътуването ни ще продължи всеки момент. - Протегна се и опита да хване ръката ми, но аз я издърпах преди да ме сграбчи.

- Дръж лапите си далеч от мен, Господин Учителю. – казах му ядосано. – Май си мислиш, че ме притежаваш, но няма такова нещо.

Девет секунди след като изрекох тия думи, в края на улицата се появи голям сив кон, който дърпаше каруца. Заприлича ми на нещо, изскочило от уестърн филмите с Том Микс, които бях гледал това лято в Пикчър Палас.  „За бога, 1924 сме. Невъзможно е.”, казах си. Когато погледът ми бе привлечен от това старомодно превозно средство, трополящо по улицата, реших, че е привидение. И какво да видя! Учителят Йехуди махна с ръка, когато видя нещото да идва, и след това този стар сив кон, който се движеше близо до юздата и пара излизаше от ноздрите му, спря точно пред нас. Файтонджията беше закръглен и набит, с широкопола шапка и тяло, загърнато в одеяла, и първоначално не успях да позная дали е мъж, жена или мечка.

- Здравей, Майко Сю. – поздрави я учителят. - Виж какво открих. 

Жената се втренчи в мен с празни, студени като камък очи и след няколко секунди, като от нищото, заблещука най-топлата и приятелска усмивка, която някога съм имал удоволствието да получа. Едва ли бяха повече от два-три зъба, стърчащи върху венците и, а по блясъка, с който искряха очите и, заключих, че е циганка.  Тя беше Майка Сю, Кралицата на циганите, а Учителят Йехуди – нейният син, Принцът на тъмнината. Те ме бяха похитили в двореца „Няма връщане назад”, и ако не ме изядяха за вечеря тази нощ, щяха да ме превърнат в слуга, раболепен евнух с обеци на ушите и копринена цветна кърпа, увита около главата ми. 

- Скачай вътре, сине. – обърна се към мен Майка Сю. Гласът и бе тъй дълбок и мъжки, че би ме изплашил, ако не знаех, че тя може да се усмихва. – Ще намериш  одеяла в дъното. Ако умееш да се грижиш за себе си, ще ги използваш. Предстои ни дълго и студено пътуване. Повярвай ми, не искаш да пристигнеш със замръзнал задник. 

- Името му е Уолт. – каза и учителят като се покатери и седна до нея. – Безмозъчен дрипльо от бедняшките квартали. Ако мойте подозрения се окажат правилни, той е този, когото търсех през всичките тези години. – После се обърна към мен и каза грубо – Това е Майка Сю, момче. Дръж се с нея почтително, а тя ще ти отвърне с доброта. Ако я ядосаш, ще съжалиш деня, в който си роден. Може и да е дебела и беззъба, но е най-близко до майката, която някога ще имаш. 

Не зная колко време ни отне да стигнем къщата. Беше някъде далеч в местността - на  шестнадесет-седемнадесет мили от града, но това го научих по-късно; щом се качих и се сгуших под одеялата, а каруцата тръгна по пътя, бързо заспах. Когато отново отворих очи, вече бяхме пристигнали, и ако учителят не ме беше плеснал по лицето, сигурно щях да продължа да спя до сутринта. 

Той ме въведе в къщата, когато Майка Сю освободи крантата, и първата стая, която видях, беше кухнята: голо, слабо осветено място с дървена готварска печка в единия ъгъл и  мъждукаща газена лампа в другия. На масата седеше черно момче на около петнадесет години и четеше книга. Не беше черен, както повечето цветнокожи, които познавах вкъщи; той беше черен като катран, толкова черен, че почти синкав. Напълно развит етиопец, негърче от джунглите на тъмна Африка, и когато го видях, сърцето ми щеше за малко да спре да бие. Хилав и мършав тип с изпъкнали очи и грамадни джуки, а щом се изправи от стола, за да ни поздрави, видях, че всичките му кости бяха изкривени, а тялото му приличаше на гърбав издатък на сакат човек. 

- Това е Ейсоп. – каза ми учителят. – Най-чудесното момче, което някога се е раждало. Хайде, Уолт, поздрави го. Стиснете си ръце. От днес нататък той е твоят нов брат.

- Няма да се ръкувам с някаква си чернилка. – казах аз. – Трябва да си луд, за да си въобразяваш, че ще направя подобно нещо. 

Учителят Йехуди нададе силен, продължителен звук. Не беше израз на отвращение, колкото на съжаление, внезапен трепет от дълбините на душата му. После, с отдалечено обсъждане и спокойствие, изпъна показалеца на дясната си ръка като замръзнала,  призоваваща кука и постави края и точно под брадичката ми, на точното място, където плътта се свързва с костта. Започна да ме притиска там и веднага ужасяваща болка прониза задната част на врата ми, продължавайки нагоре към черепа. Никога преди не бях усещал подобна  болка. Борех се да извикам, но гърлото ми беше блокирано, и можех единствено да се задавя. Учителят продължи на натиска с пръста си и аз усетих как краката ми се отлепят от земята. Движех се нагоре; издигах се във въздуха като перце, а учителят сякаш постигаше това без каквото и да е усилие, сякаш за него бях не по-тежък от калинка. Накрая ме премести на едно ниво с неговото лице и аз го погледнах право в очите. 

- Тук не говорим така, момче. – каза ми. – Всички мъже са братя и в това семейство всеки е уважаван. Това е правилото. Ако не ти харесва, много ти здраве. Законът си е закон и който не го изпълнява, се превръща в плужек и се въргаля из тинята до края на дните си.