Архив на блога

понеделник, 2 ноември 2015 г.

"Мистър Вертиго" от Пол Остър (откъс)

Бях на дванадесет, когато за пръв път ходих по вода. Мъжът с черните дрехи ме научи как да го правя и няма да се преструвам, че усвоих този номер от раз. Учителят Йехуди ме откри, когато бях на девет – сираче, просещо петачета по улиците на Сейнт Луис, и в продължение на три години работеше с мен непрекъснато преди да покажа таланта си пред публика. Това се случи през 1927 -  по времето на Бейби Рут и Чарлс Линдберг, годината, в която нощта се спусна над света завинаги.  Пазех в тайна дарбата си за света до последните няколко дни преди срива на борсата през октомври, а това, което направих, беше много по-велико от най-смелите мечти на тия двама господа. Постигнах нещо, което никой американец нито преди, нито след мен е дръзвал да стори, и оттогава насам никой не е успял да го повтори. 
Учителят Йехуди ме избра, тъй като бях най-малкият, най-мръсният и най-окаяният. 
- С нищо не си по-различен от  едно животинче – каза ми той -  Едно човешко нищожество и толкоз.
 Това беше първото изречение, отправено към мен, и макар да са изминали шестдесет и осем години оттогава, все още чувам  думите да излизат от устата на Учителя Йехуди. 
- Изобщо не си по-различен от едно животинче. Ако продължиш да живееш така, ще се гътнеш още преди да е свършила зимата. Ако дойдеш с мен, ще те науча да летиш.
- Ама господине, никой човек не може да лети – казах му. – Това го могат само птиците, а аз съм адски сигурен, че не съм птица. 
- Ти  още нищо не знаеш – отвърна Учителят Йехуди. – Не знаеш нищо, понеже си нищо. Ако не те науча да летиш до тринадесетия ти рожден ден, можеш да ми клъцнеш главата с брадва. Ако настояваш, ще го запиша и на  хартия. Ако не успея да изпълня обещанието си, съдбата ми ще е в твойте ръце. 
Беше съботна вечер в началото на ноември и седяхме пред кафе Парадайс – тузарски бар в центъра с цветнокожа джаз група и момичета с прозрачно облекло, които продаваха цигари . Обикновено уикендите се навъртах там - просех подаяния, изпълнявах различни поръчки,  виках таксита за важните клиенти. Отначало си мислех, че и Учителят Йехуди е просто един пияница, богат алкохолик, който се шляе нощем с черен смокинг и копринен цилиндър. Акцентът му беше странен и си помислих, че не е тукашен - само това можех да кажа за него, нищо повече. Пияниците говорят какви ли не глупости и това с  летенето бе възможно най-тъпото от всички. 
- Ако се издигнеш много високо във въздуха, може да си счушиш врата, когато гледаш надолу. – отбелязах аз.
- Ще говорим за техниката на изпълнение по-късно – каза той. – Не е лесно да се усвои, но ако ме слушаш и се подчиняваш на моите инструкции, и двамата ще станем богаташи. 
- Че ти вече си милионер. За какво съм ти аз?
- Защото, малки ми разбойнико,  едва свързвам двата края. Може и да ти приличам на краля на обирджийте, но това е защото имаш бръмбари в главата. Слушай ме много внимателно. Предлагам ти шанса на живота, но той идва само веднъж. Запазил съм места в „Блу бърд спешъл” в шест и половина сутринта и ако не си довлечеш задника на тоя влак, повече няма и да чуеш за мен. 
-  И все пак не отговори на въпроса ми – припомних му.
- Защото ти ще сбъднеш молитвите ми, синко. Затова те искам. Защото притежаваш дарбата. 
- Каква дарба? Нямам никаква дарба. А и дори да имах, ти какво общо имаш с нея, господин Маймунски костюм? Познаваш ме от  една минута.
- Отново грешиш. – отвърна Учителят Йехуди. – Наблюдавам те от седмица. И ако си мислиш, че вуйчо ти и жена му ще съжаляват, ако ги напуснеш, значи не знаеш  с кого си живял през последните четири години. 
- Вуйчо и жена му ли? – казах аз и неусетно осъзнах, че този човек не е никакъв съботен махмурлия. Оказа се нещо много по-лошо от това: даскал, дошъл за неизвинените ми, или ченге;  бях сигурен, че вече съм нагазил дълбоко в лайната.
- Вуйчо ти Слим е странен тип. – продължи той като видя, че е грабнал вниманието ми. – Никога не съм срещал американец, който да е толкова тъп. Не само че мирише ужасно, а отгоре на това е зъл и глупав. Не е чудно, че си се превърнал в гаменче, хитро като невестулка. Тази сутрин с вуйчо ти имахме дълъг разговор и той е съгласен да тръгнеш с мен без да иска нищо в замяна. Представяш ли си – дори не ми се налага да плащам за теб. А оная тлъста свиня, дето нарича своя жена, си седеше спокойно и не обели нито дума в твоя защита. Щом така постъпват с член от семейството, тогава си късметлия, че можеш да ги напуснеш. Решението си е твое, но дори да ми откажеш, може би няма да е добра идея да се върнеш при тях.  Сигурен съм, че ще бъдат много разочаровани да те видят отново, това ти го гарантирам.  Просто ще се поболеят от мъка, ако разбираш какво имам предвид.
Може и да съм бил животинче, но дори и най-низшите създания имат чувства. Когато учителят ми сподели новината, почувствах сякаш някой ме е зашлевил. Вуйчо Слим и жена му Пег не бяха нищо особено, но живеех в техния дом, и новината, че не ме искат, ме сащиса.. Все пак бях само на  девет години.
Бях доста издръжлив за възрастта си, но не и на половина толкова, колкото се преструвах. И ако в този момент учителят не беше погледнал към мен с тези  негови тъмни очи, вероятно щях да се разкрещя насред улицата. 
Сега като се сетя за онази нощ, все още не съм сигурен дали ми казваше истината, или не. Може и да е говорил с вуйчо и жена му, но е възможно и да ме е излъгал. Не се съмнявам, че са се срещнали – учителят ги беше описал много правилно, но  доколкото познам вуйчо Слим, едва ли би ме пуснал да си ида, без да поиска нещо в замяна. Не казвам, че Учителят Йехуди го е завлякъл с пари, но имайки предвид случилото се по-късно, няма съмнение, че този кучи син се е почувствал измамен, без значение дали справедливостта е била на негова страна, или не. Но няма да си губя времето да се чудя за това сега. В крайна сметка повярвах на казаното от учителя и само този факт е от значение за развитието на историята. Той успя да ме убеди, че не мога да се прибера вкъщи, и когато преглътнах това,  повече не давах и пет пари за себе си. Така е искал да се почувствам – изнервен и изгубен. Ако не виждаш причина да продължиш да живееш, е  доста трудно да ти пука какво се случва с теб. Първо си казваш, че е по-добре да умреш, и веднага след това откриваш, че си готов на всичко – дори на лудостта да изчезнеш с непознат в нощта. 
- Добре, господине. – казах му като сниших гласа си с няколко октави и го изгледах с убийствен поглед. – Съгласен съм с предложението. Но ако не изпълниш твоята част, както обеща, знай, че с теб е свършено. Може и да съм малък, но не позволям на никого да ме будалка. 
Когато се качихме на влака, беше все още тъмно. На зазоряване, когато мъждивата ноемврийска светлина се мъчеше да си пробие път през облаците,  се отправихме на запад, през щата Мисури. Не бях излизал извън пределите на Сейнт Луис от погребението на мама  насам и тази сутрин светът ми изглеждаше мрачен: сив и пуст, с безкрайни полета с повехнали жита, които ни обграждаха от двете страни. Придвижихме се към Канзас Сити по обяд, но за цялото време, което прекарахме заедно, не мисля, че Учителят Йехуди бе обелил повече от три-четири думи. През повечето време спеше или дремеше с шапка, нахлупена върху лицето му, а аз бях твърде изплашен, за да правя нещо различно освен да гледам през прозореца: наблюдавах бързосменящия се земен пейзаж, размишлявайки за кашата, в която сам се бях забъркал. Мойте другари от Сейнт Луйс ме бяха предупредили за хора като Учителя Йехуди: скитници с пъклени планове, извратеняци на лов за малки момчета, които да изпълняват заповедите им. Ужасно бе да си представя как ми сваля дрехите и ме пипа там, където не желая да бъда докосван, но това бе нищо в сравнение с другите страхове, които пулсираха болезнено в черепа ми. Бях чувал за едно момче, което последвало някакъв непознат и после изчезнало безследно. По-късно мъжът признал, че е нарязал момчето на малки парчета и го сварил за вечеря. Друго момче пък било оковано за стената в някакво тъмно мазе и шест месеца му давали само хляб и вода. На друг пък му одрали кожата от костите. Сега разбирам, че може би и аз съм попаднал в същата ситуация. Сам паднах в лапите на злодея и ако се окаже, че е дори наполовина толкова страшен, колкото изглежда, шансовете ми са нулеви и повече няма да видя изгрева.
Слязохме от влака, тръгнахме по перона и си проправяхме път през тълпата.  
- Гладен съм. – обърнах се към учителя и задърпах сакото му. – Ако не ме нахраниш сега, ще те предам на първия униформен, когото видя.
-  А къде е ябълката, дето ти дадох? – запита ме той.
-  Метнах я през прозореца на влака.
- О, явно не обичаш много ябълките, а? А какво стана със сандвича с шунка? Да не говорим за пържените пилешки крилца и торбата, пълна с понички. 
- Всичко изхвърлих. Нали не мислиш, че ще ям всичко, което ми дадеш.
- Че защо не, млади момко? Ако не ядеш, ще се сбръчкаш и ще умреш. Всеки го знае. 
- Така поне ще умра бавно. Ако хапнеш нещо отровно, хвърляш топа на секундата. 
За пръв път, откакто срещнах Учителя Йехуди, той се усмихна. Ако не греша, дори започна да се смее.
-  Искаш да кажеш, че ми нямаш доверие, така ли?
-  Точно така. Няма да ти се доверя, понеже не мога да поваля и умряло муле.
- Слушай ме, малкият. – Учителят ме хвана нежно за рамото. – Ти си моят печеливш билет за лотарията, нали помниш? Не бих позволил да падне и косъм от главата ти. 
Бях загрижен, че това са празни приказки и не бях толкова тъп, за да повярвам на захаросания разговор. Но после Учителят Йехуди бръкна в джоба си,  извади сгъната банкнота от един долар и я сложи в дланта ми.
- Виждаш ли онзи ресторант ей там? – попита ме като сочеше към някаква евтина закусвалня в центъра на гарата.- Иди там и си поръчай най-големия обяд, който можеш да напъпчеш в корема си. Аз ще чакам тук.
- Ами ти? Да не би да си против яденето?
- Не се тревожи за мен. – отвърна учителят. – Моят корем се грижи сам за себе си. След това тъкмо когато възнамерявах да тръгна към ресторанта, добави:
- Един съвет от мен, малчо. Ако решиш да избягаш, сега му е времето. И не се тревожи за долара. Можеш да го задържиш.
Чувствах се някак си успокоен от тези прощални думи, когато влязох сам в ресторанта. Ако е имал някакви скрити цели, защо ще ми предлага да избягам? Настаних се на тезгяха и си поръчах специалитета на деня и шише сарсапарила. Сервитьорът се появи мигновено и тикна пред мен цял куп солено говеждо и зеле. Това бе най-голямото ядене, което някога бях опитвал - толкова голямо като онова в „Спортсман парк” в Сейнт Луйс, и аз нагъвах лакомо всяка хапка от него, заедно с две филии хляб и второ шише сарсапарила. Нищо не може да се сравни с чувството на задоволство, което ме изпълни след обяда на мръсния тезгях. След като се бях заситил, се почувствах непобедим сякаш нищо не би могло да ми навреди отново. Кулминацията дойде, когато извадих долара от джоба си да уредя сметката. Всичко беше четирдесет и пет цента и въпреки че оставих бакшиш от пет цента за сервитьора, ми останаха петдесет цента. Това не звучи като богатство днес, но за мен тези петдесет цента бяха цяло състояние тогава. Това е единственият ми шанс за бягство, помислих си като хвърлих бърз поглед на долнопробната дупка и се изправих от стола си. Можех да се измъкна през задния вход и мъжът в черно нямаше да разбере какво го е застигнало. Но аз не го направих и този мой избор е основополагащ за цялата история на живота ми. Върнах се обратно при учителя, тъй като той ми обеща да ме превърне в милионер. Заради тия петдесет цента реших, че си струва да видя има ли някаква истина в  големите му приказки. 
Качихме се на друг влак, а към края на нашето пътуване - на трети, който ни заведе до град Сибола в седем часа през онази нощ. Както беше тих цяла сутрин, Учителят Йехуди се умалча до края на деня. Вече се бях научил да не си правя никакви заключения за това какво може или не може да направи. Точно когато си мислиш, че си  разбрал що за човек е, той прави точно обратното на това, което очакваш. 
Ще ме наричаш Учителят Йехуди – каза ми той като оповести името си за пръв път. – Ако искаш, можеш да ми викаш Учителю за кратко. Но никога, под каквито да е обстоятелства, не ме наричай Йехуди. Ясно ли е?
Това ли е името ти, дадено от Бог? – попитах – Или ти си го избрал за прякор. 
Няма нужда да знаеш истинското ми име. Учителят Йехуди е достатъчно.
Добре тогава. Аз съм Уолтър. Уолтър Клеърборн Раули. Но можеш да ме наричаш просто Уолт.
Ще те наричам както си искам. Ще ти викам Червей, ако намеря за добре. Или Прасе, ако реша така. Разбра ли?
По дяволите, господине, нищо не разбирам от туй, дето го казвате.
Нито пък ще позволя лъжи или лицемерие. Никакви оправдания, нито оплаквания, няма да допусна да ме предизвикваш. Веднъж научиш ли се, ще бъдеш най-щастливото момче на земята.
Сигурно. То и безкракият човек да имаше  крака, шеше да пикае прав.
Знам я твоята история, синко. Не е нужно да измисляш нищо за пред мен. Знам, че баща ти е изгорял в Белгия през седемнадесета. И за майка ти зная -  как  е продавала тялото си за пари в Източен Сейнт Луйс, и какво и се е случило преди четири години и половина, когато онова откачено ченге насочило пистолета си и и пръснало мозъка. Не си мисли, че не те съжалявам, момче, но никога не успееш в нищо, ако избягваш истината, когато работиш с мен. 
Добре, Господин Многознайко. Щом като знаеш всичко, защо се  хабиш  да ми казваш неща, които са вече ясни?
Защото ти все още не вярваш и на една моя дума. Мислиш, че цялата работа с летенето е лъжа. Ще работиш здраво, Уолт, толкова здраво, както никога до сега и ще ти се иска да избягаш почти всеки ден; ако изтърпиш всичко и ме слушаш, след няколко години ще можеш да летиш. Кълна се. Ще можеш да се издигнеш от земята и да полетиш с въздуха като истинска птичка. 
Аз съм от Мисури, нали помниш. Неслучайно го наричат Покажи ми.
Малки ми приятелю, вече не сме в Мисури. Намираме се в Канзас. Смея да кажа, че е най-пустото  място, което някога си виждал. Когато  през 1540 г. Коронадо и  мъжете му дошли тук да търсят Градовете от злато, се изгубили и половината от тях полудели. Нищо не може да ти помогне да се ориентираш къде точно си. Няма планини, няма дървета, няма паднали дънери по пътя.  Равно е като гроб и веднъж свикнеш ли, ще разбереш, че няма път за бягство, освен нагоре – небето е единственият ти приятел. 
Беше мръкнало, когато пристигнахме на гарата, и нямаше как да проверя истина ли е описанието на учителя за новия ми дом. Това, което мога да кажа, е че този град не е по-различни от повечето малки градчета.  Вероятно е малко по-хладен и по-тъмен, отколкото бях свикнал, но въпреки това си нямах идея какво да очаквам, понеже не бях стъпвал на подобно място преди това. За мен всичко бе ново: всяка странна миризма, всяка непозната звезда в небето. Ако някой ми бе казал, че току- що съм навлязъл в земята на Оз, не мисля, че бих открил разликата. 
Минахме покрай полицейския участък и за миг се спряхме пред вратата, за да огледаме потъналото в тъмнина малко градче. Часът бе само седем вечерта, всичко бе заключено и нямаше признаци на живот, с изключение на две-три лампи, чийто пламък гореше в къщите в далечината. 
Не бой се. -  каза ми Учителят Йехуди - Пътуването ни ще продължи всеки момент. - Протегна се и опита да хване ръката ми, но аз я издърпах преди да ме сграбчи.
Дръж лапите си далеч от мен, Господин Учителю. – казах му ядосано. – Май си мислиш, че ме притежаваш, но няма такова нещо.
Девет секунди след като изрекох тия думи, в края на улицата се появи голям сив кон, който дърпаше каруца. Заприлича ми на нещо, изскочило от уестърн филмите с Том Микс, които бях гледал това лято в Пикчър Палас.  „За бога, 1924 сме. Невъзможно е.”, казах си. Когато погледът ми бе привлечен от това старомодно превозно средство, трополящо по улицата, реших, че е привидение. И какво да видя! Учителят Йехуди махна с ръка, когато видя нещото да идва, и след това този стар сив кон, който се движеше близо до юздата и пара излизаше от ноздрите му, спря точно пред нас. Файтонджията беше закръглен и набит, с широкопола шапка и тяло, загърнато в одеяла, и първоначално не успях да позная дали е мъж, жена или мечка.
- Здравей, Майко Сю. – поздрави я учителят. - Виж какво открих. 
Жената се втренчи в мен с празни, студени като камък очи и след няколко секунди, като от нищото, заблещука най-топлата и приятелска усмивка, която някога съм имал удоволствието да получа. Едва ли бяха повече от два-три зъба, стърчащи върху венците и, а по блясъка, с който искряха очите и, заключих, че е циганка.  Тя беше Майка Сю, Кралицата на циганите, а Учителят Йехуди – нейният син, Принцът на тъмнината. Те ме бяха похитили в двореца „Няма връщане назад”, и ако не ме изядяха за вечеря тази нощ, щяха да ме превърнат в слуга, раболепен евнух с обеци на ушите и копринена цветна кърпа, увита около главата ми. 
Скачай вътре, сине. – обърна се към мен Майка Сю. Гласът и бе тъй дълбок и мъжки, че би ме изплашил, ако не знаех, че тя може да се усмихва. – Ще намериш  одеяла в дъното. Ако умееш да се грижиш за себе си, ще ги използваш. Предстои ни дълго и студено пътуване. Повярвай ми, не искаш да пристигнеш със замръзнал задник. 
Името му е Уолт. – каза и учителят като се покатери и седна до нея. – Безмозъчен дрипльо от бедняшките квартали. Ако мойте подозрения се окажат правилни, той е този, когото търсех през всичките тези години. – После се обърна към мен и каза грубо – Това е Майка Сю, момче. Дръж се с нея почтително, а тя ще ти отвърне с доброта. Ако я ядосаш, ще съжалиш деня, в който си роден. Може и да е дебела и беззъба, но е най-близко до майката, която някога ще имаш. 
Не зная колко време ни отне да стигнем къщата. Беше някъде далеч в местността - на  шестнадесет-седемнадесет мили от града, но това го научих по-късно; щом се качих и се сгуших под одеялата, а каруцата тръгна по пътя, бързо заспах. Когато отново отворих очи, вече бяхме пристигнали, и ако учителят не ме беше плеснал по лицето, сигурно щях да продължа да спя до сутринта. 
Той ме въведе в къщата, когато Майка Сю освободи крантата, и първата стая, която видях, беше кухнята: голо, слабо осветено място с дървена готварска печка в единия ъгъл и  мъждукаща газена лампа в другия. На масата седеше черно момче на около петнадесет години и четеше книга. Не беше черен, както повечето цветнокожи, които познавах вкъщи; той беше черен като катран, толкова черен, че почти синкав. Напълно развит етиопец, негърче от джунглите на тъмна Африка, и когато го видях, сърцето ми щеше за малко да спре да бие. Хилав и мършав тип с изпъкнали очи и грамадни джуки, а щом се изправи от стола, за да ни поздрави, видях, че всичките му кости бяха изкривени, а тялото му приличаше на гърбав издатък на сакат човек. 
Това е Ейсоп. – каза ми учителят. – Най-чудесното момче, което някога се е раждало. Хайде, Уолт, поздрави го. Стиснете си ръце. От днес нататък той е твоят нов брат.
Няма да се ръкувам с някаква си чернилка. – казах аз. – Трябва да си луд, за да си въобразяваш, че ще направя подобно нещо. 
Учителят Йехуди нададе силен, продължителен звук. Не беше израз на отвращение, колкото на съжаление, внезапен трепет от дълбините на душата му. После, с отдалечено обсъждане и спокойствие, изпъна показалеца на дясната си ръка като замръзнала,  призоваваща кука и постави края и точно под брадичката ми, на точното място, където плътта се свързва с костта. Започна да ме притиска там и веднага ужасяваща болка прониза задната част на врата ми, продължавайки нагоре към черепа. Никога преди не бях усещал подобна  болка. Борех се да извикам, но гърлото ми беше блокирано, и можех единствено да се задавя. Учителят продължи на натиска с пръста си и аз усетих как краката ми се отлепят от земята. Движех се нагоре; издигах се във въздуха като перце, а учителят сякаш постигаше това без каквото и да е усилие, сякаш за него бях не по-тежък от калинка. Накрая ме премести на едно ниво с неговото лице и аз го погледнах право в очите. 
Тук не говорим така, момче. – каза ми. – Всички мъже са братя и в това семейство всеки е уважаван. Това е правилото. Ако не ти харесва, много ти здраве. Законът си е закон и който не го изпълнява, се превръща в плужек и се въргаля из тинята до края на дните си.


Няма коментари :

Публикуване на коментар